В затишието на нощта

два гълъба самотни прелетяха,

под златистата луна

на една елха се спряха...

Сняг внезапно заваля

и затрупа в миг елхата,

гълъбите със замръзнали крила

един до друг стояха.

И безмълвно гледаха снега,

а той затрупваше земята.

Не можеха да отлетят,

студът сковал им бил крилата.

Жално гълъбицата погледна

към гълъба сребристо-бял,

тихомълком приближи се той до нея

и докосна я с печал.

Снегът валеше като из ведро,

а те скърбяха заедно на клона,

Протегна гълъбът перо

и погали гълъбицата неволно.

Отрони се сълза от бляскавото ù око,

сълзата в миг се заледи.

Желанието ù бе единствено, едно -

да може тя отново да лети.

Настана бяла тишина,

небето изведнъж се проясни,

проблясна коледна звезда,

спря снегът внезапно да вали.

Искра надежда сгря сърцата

на измръзналите гълъби в нощта,

представяха си вече как летяха

из приказните небеса...

Опита той перото си да вдигне

от нейните замръзнали пера,

но не можеше и да помръдне,

ледът крилото му скова!

Гълъбицата от страх заплака,

сълзите ù топяха се в снега,

безмълвни двамата стояха,

не можеха да разтопят леда.

Останаха там - на върха на елхата

гълъбите снежно бели,

в прегръдка ледена се сковаха,

пътя на вечността неволно поели...

И до днес, ако видите птица сама

нейде на дърво да стои,

значи тя се бори за своята свобода

и мечтае единствено да лети...!