Легенда за "Мелнишки камък"
Било време тежко. Невиждано робство.
Тъ̀нел в чернилка български род.
Орди турски вилнели, отвличали горди
моми и невести, без сра̀ма от Бог.
В голям страх живеели бедните хора
от сѐло до Мелник, в Пири́н планина.
От набѐзи грозни, убийства, раздо̀ри,
те тръпнели вечно със свита душа.
Старец един... в ден страшен се сетил,
че в близката местност има тепѐ –
тракийско градищѐ, с тунели подземни
до пещерата, в дълбоко дерѐ.
Показал мъдрецът пътя потаен
и хората скрил от вра̀жи очи
в бездната тъмна, където до нея
нямали достъп разбойници зли.
Са̀мо по двама излизали вечер
през тайния изход, с ключ във ръка,
храна да набавят или отдалече
глас да дочуят с добра новина.
А те, новините, оставали лоши,
шайки с османци шѐтали вред,
пожари обагряли свода небесен,
простора раздирали с писък проклет.
Та с тях, в пещерата, живяла Милка̀на,
невеста красива с детенце в ръце,
дни го люляла и пеела нежно,
но плачело то, свило в болка телце.
Разбрала Милкана, че рожбата свидна
от мръсните дрешки рони сълзи,
тогава решила, в река скоковидна
пелени́ му избѐли и дух укроти.
В ранна утрин излязла с корито на рамо,
с чедото свое и ключ във ръце,
на бряг - рай ухаен, съдба да измами
и никой не види как дрешки пере.
Но друга била ориста отредена,
потѐря от турци я зърнали там,
хукнали бързо по урви нагоре,
млада невеста да хванат във плен.
За мислене дълго... нямала време.
Метнала ключ във бурна река.
Положила с обич сина си безценен
в коритцето... що да пребори вълна̀.
После скочила бързо в` водите студени,
с мисъл една, да спаси си рода̀,
душманите даже били запленени,
смелост такава... оставя следа.
И днеска реката бунтува се страшна,
щом спомени върне към тез` времена̀,
а местността с име „Мелнишки камък“,
легенди разказва и пее с тъга.
04.01.2019
Из "Легенди и стихове за българщината"
© Таня Мезева All rights reserved.
