Легенда за нос Емине
На изток до морето в чудно място,
където свършва Стара планина,
нос Емине е вирнал напористо
над водна шир скалиста си снага.
В основата му ръбове опасни
заплаха са за всеки морски съд,
нахлуят ли стихиите ужасни,
вълни огромни във скали реват.
Утихнат ли обаче ветровете,
върхът светлее от лъчи облян
и пръска взор напет навред, където
небе и хоризонт се сливат с блян.
Там в минало и в бъдеще са скрити
светилища тракийски и царе,
що Омир в „ Илиада“ даровито
описал е за бъдни векове.
Истории нашепва ни Емона,
за крепости оставили следа,
за църква с името „Свети Никола”
закрилник на рибарите в беда.
Но само фарът със око всегледно
разказва ни легендата една,
как стар моряк, що пазел го заветно,
живеел там с едничка дъщеря.
Красива тя била и много смела,
суровият живот я сам калил,
от бури страховити сила взела,
от морската безрежност нрава мил.
В съдбовен ден, когато лятна буря
разбивала вълните в звезден прах,
видяла тя до кораб стар, притурен
тялото на корабукрушенец млад.
Безпаметно се гмурнала в морето,
спасила момъка от явна смърт,
в ответност той дарил й уж сърцето си
и клетва да се върне някой път.
Но както често става... я забравил,
обета си захвърлил на брега,
а влюбено момичето стояло
всеки ден там горе, на носа.
Накрая мъката я съкрушила,
отчаяна, със кървави сълзи,
в морето да се хвърли тя решила,
моминската си чест за да спаси.
И днес при изгрев слънцето обагря
под Емине водата в ален цвят,
напомняйки за чистата и свята,
изгубена любов в лъжовен свят.
05.08.2020 г.
© Таня Мезева All rights reserved.
