Летенето е нужно на небето във кладенец звездите да огледа
А бъдещето, като остър гребен,
разсича днес косата на живота.
В браздата спрял, се взирам по-самотен,
в мъглите запечатал свойто сбогом.
На честността последната надежда.
На милосърдие ръката безконечна,
протягана към хоризонтите неясни...
На топла длан изстиналата ласка...
и пепелта на сухото огнище.
Зад спомените вече няма нищо
и бяга топлината на живота.
Летенето е нужно на небето
във кладенец звездите да огледа,
преди мъглата бавно да обземе
желанията - погледи смутени...
Преди мъглата бавно да се спусне,
за да направи зрима вечността.
© Младен Мисана All rights reserved.
