Напускаш ме, лято, и не мога да спра
твойте бързо тъмнеещи багри.
Вече спокойно не мога да спя
и усещам как мъката пари.
Кога пак ще легна в твойта мека трева
и почувствам вкуса ти на младост?
Ще успея ли пак да те върна в света
на свойта детска, изгубена радост?
Ще замръкна ли пак под кадифено небе
сред светулки, мечти и прохлада
както някога (помниш ли?), някога с теб
чувствах тъй необятна земята? ...