Лудата
Пожалѝ тази, лудата, Боже,
за подслон взела само небето,
да вирее в тунели не може –
зад стените не диша сърцето.
В нереалности свои живее,
от чудатости дом изградила:
жъне пух от глухарчета вечер,
и преде хоризонти от свила.
Не отваря вратата на всеки,
но отвори ли, стъква магия.
Тя е бяла, но стръмна пътека...
(Покориш ли върха, опази я!)
Бяс и хрисимост в нея се борят,
и пожари, и студ я поглъщат,
но какво ли и как да го стори,
щом от нея светът се отвръща.
Ту прелива... потъва до дъно...
докато самодивски се вие,
двеста мълнии пали по тъмно,
но под тях крехка чувственост крие.
Поживѝ я, без данък и съдник,
ти от нея достатъчно взел си.
Тя е храм в мойта счупена същност
и икона, и път, и постеля!
© Мая Нарлиева All rights reserved.
Таня!
