ЛУДИЯТ
Стои на кея в здрача, мълчалив,
загледан някъде далеч в простора,
и птиците със крясъка си див
опитват се със него да говорят.
Той гледа ги, а нещо му тежи,
бои се от стоящите до него.
Сълзи кълват вечерните очи,
а птиците отлитат надалеко.
Изправя се и тръгва устремен
след тях, да им достигне свободата,
но пада много скоро уморен…
Хей, луд, та ти си на земята!
Отдавна той това го е мечтал -
да има волност като птичка малка.
Но той е луд, не го е проумял,
че нашият живот е залъгалка.
И утре пак на кея, мълчалив,
ще слуша подигравките ни смешни.
Към нас ще бъде много милостив.
”Нормалните” пред „лудите” са грешни.
Към птиците всецяло се стреми,
да бъде господар на синевата.
Но кой на този луд ще обясни,
че хората живеят на земята.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
