Лудост
Завесата раздрах... Със шепи...
Мракът не изчезна в светлина,
прогледнаха очите слепи,
а светлото пропадна в тъмнина.
Виденията бяха странни,
вървяха птиците в небе,
невиждащо се взирах във екрана,
пораснах, но съм пак дете.
Продадох любовта си за омраза,
живота не обичах, а смъртта,
и в дълги речи нищичко не казах,
усещам пулс в петите, не в гръдта.
Надеждата прерасна във невяра,
летяха птици... Без криле...
И сам не съм в самотна гара,
и всичко коз играя без вале.
Слух нямам, а ридания дочувам,
смъртта изпращат смехове,
артист съм, но не се преструвам,
лудост е нормалното... От векове.
© Димитър Станчев All rights reserved.
