Не са ми нужни сто години,
не са ми нужни сто причини,
а само онзи миг, когато
(макар и да не беше лято),
а зима с минусови вопли,
но в твоите зеници топли
омара от любов трептеше
и мека резеда струеше,
и всеки допир бе копринен,
и устните ти с вкус къпинен
на устните ми сухи спряха...
Сърцата ни във такт туптяха
и още в този ритъм бият,
превърнали мига в магия...
© Димитър Никифоров All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
