(на творците по душа)

В приказка на черно-бели краски

е заключен извънредно малък свят

и в него – ние, вечните мечтатели,

все бързаме за някой влак.

Сега сме изморени от измислици,

малко мъртви са идеите ни днес.

Всеки страда малко от невиждане,

малко мъчен е животът и злочест.

Спираме пред нещо, без да искаме,

на спирка за изчистване на съвестта,

където вечно друг ще е виновният

в проявата на наш′та суета.

Смеем се и плачем безпричинно,

криейки от другите това,

което някога наричахме на себе си,

когато бяхме мънички деца…

Сега театър  ли са чувствата,

не чувствани от просяка на мисли?

Сега от липсата им огънят

със въглен черноглед гори ни.

Кога продадохме от себе си 

в приказка на черно-бели краски?

Кога забравихме мечтите си?…

Ние – вечните мечтатели?…