Memento
на тъжния принц
Дори когато си забравил
как трудно будеше те сутрин тя,
закуската, кафето как си правил,
как липсвахте си адски през деня,
Как вечер с чаши бяло вино
обичахте да бъдете сами в нощта,
нирвана вярвахте в света че има,
че в нея потопени сте сега,
Как само със дъха си тя те пари
и само с твоя дъх ти можеш да я упоиш,
и въпреки забраните цигари
как пушеше когато си решиш,
Как тя за тебе беше слънце,
а ти за нея - можеби света
и как завърши всичко, как ти
превърна в лед онази топлина...
Не си реален. Затова отивай!
Широк пред теб светът ти те зове!
Недей да плачеш и недей унива –
момичета безброи, но пък едно море!
Ала когато денем мисълта ти носи
за нея спомена красив, магичен,
за топлите очи, крачета боси,
за този смях смутено- истеричен
Или когато падне тихо мракът,
когато мислите за нея връхлетят,
сълзите ти когато не дочакат
мигът потаен, за да се родят
Дори когато сам си лягаш
усещаш липсата на тази топлина,
която тя дари ти. Но забравяш
че ти остави я сама!
Сега е късно. Тя си заминава.
И можеби не ще я видиш вече.
И ако тези думи подкосяват
краката ти, а ти си тъй далече
Не я забравяй. Тя ще те помни.
Ще пази спомена красив в ръце,
когато и ръцете уморят се,
ще го зазида в своето сърце!
© Дени All rights reserved.
