Apr 3, 2014, 10:57 AM

Метро на живота 

  Poetry » White poetry
725 0 0

Знам колко бързо се движи метрото.
А е самата дефиниция за безвремие.
И хората са тъй застинали
в лепнещото, слузесто ежедневие
избрали маските, които мислят, че човекът отсреща
би искал да види.
Летим напред.
И нито косъм не помръдва.
Всички образи пред мен,
в опита си да се различат,
се сливат, втечнени
в едно цялостно сиво петно.

Хората се чудят как изглеждат отстрани,
какво първо впечатление оставят.
Отговорът е, че са само онова, което виждам,
защото такъв е въпросът.


Дали те не са част от мен?
Дали не са моята лудост?
крещи ли някой, блъска ли
в последната стая отдясно
на четвъртия етаж
в сервиза за души?
Дали всичко не е мой сън,
или може би
аз,
влакът
и петното от хора
сме в съня на някой, задрямал на нечие рамо
малко преди своята спирка.

© Яв Енчева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??