Мига го няма
Връщаш се вечер. Затръшваш вратата.
Ругаеш държава, живот.
Жената, детето - тапет от стената,
треперят пред твоя амок.
Поредната вечер. Прикриваш сълзата.
В ракия се взира мустак.
На косъм надежда пристига зората,
но бързо оттраква я влак.
Вечер след вечер. Не „виждаш“ жената.
Детето не пита: „Дали?“
Чака деня да напусне страната.
Без думи си казал: „Върви!“
Поредната вечер. Притваряш вратата.
Къде си, любимо дете?
Дано си открило, че свободата
живее във смело сърце!
Връщаш се вечер. Прегръщаш жената.
Детето го няма, уви!
Мига, да го гушнеш със книжка в ръката,
също го няма. Боли!
.....................
Провокирано от един, неволно дочут, разговор
Валентина Йосифова
16.09.2012г.
© Валентина Лозова All rights reserved.
