Милувката на розовите трънчета...
Пътечката, обрасла със коприва,
наказва на нозете ми отсъствието.
Божурите тревата ги е скрила,
а розите след баба... не разцъфнаха...
Оградата е лекичко приведена.
Почти е цяла (като мен). Пропуска
във две посоки части от вселената
да влизат и излизат като чувства...
Отеква ехото в антрето със въпроси,
с които баба стреляше по дядо...
Подскачат в мене детските ми спомени
в бурканчета на винт (без мармалада)...
С припомнен вкус на минало безгрижие
(уж бързам), но все пак надниквам в стаята.
Препълнена със тишина (в излишък)
и само в ъглите останал сгушен смях.
И моят (по-безгрижен), и на дядо
(спокоен някак), и на котарака - Лиско,
във предене със баба състезаващ се.
На огъня в огнището - искриците,
които на светулки ми приличаха.
И още се завръщат в мойте сънища.
Отключват стаята. И мислите ми скитат
с милувката на розовите трънчета...
© Дочка Василева All rights reserved.
