Мимикрия
Не исках да порасна, но се случи.
Сега боли единствено от спомена.
Ключалките по мене нямат ключове.
Вратите ми навътре са затворени.
Душата ми е повод за съмнения,
че някога изобщо съществуваше.
Затворник съм във капсула на времето.
На времето, в което се изгубих,
когато те изгубих безвъзвратно.
И всеки дъх без тебе бе отрова.
Душата ми след теб е просто кратно
на древната кутия на Пандора.
Защото всеки спомен вътре жили
по нежната кора на паметта ми.
И в мен е като в кошер с ципокрили,
създаващи ми зрителни измами.
Докато припознавам стари чувства
в лицата на напълно непознати,
сърцето ми от мек атрофи-мускул
израства до обвивка на душата.
Която пък от център на конфликти
се бъгва до съвместен микрокосмос.
Захвърлям всички опити за смисли,
намерила във мене онзи локус
на гена, отговорен за обичане.
И впивам в него куки. И хобот.
Поглъщам и последната трохичка
във тази дива жажда за живот.
Когато всмуквам своя цитоплазма,
от болката ми идва да завия.
Не е любов. Отвътре се изяждам.
А ти си само моя мимикрѝя.
© Надежда Тодорова All rights reserved.
