Години минаха, откакто те видях последно,
изтрих ти номера, адреса ти не помня вече.
Гордостта и спомените избледняха с времето,
да продължа и да не се обръщам се зарекох.

Изтече половин живот и ето, днес ме търсиш,
не знам защо и как очакваш да ти кажа
дали съм аз човекът, който искаш да прегърнеш,
дали съм онзи същият, когото изостави.

Годините без теб направиха ме силен,
човека с поглед плах превърнаха във мъж,
но ето ме - стоя пред теб без капка сила,
без глас - треперещо листо след летен дъжд

А думите от гърлото ми не излизат, 
макар че мислите в главата ми летят. 
Стената която изградих е тъй размита - 
наред с основите тя падна отведнъж

Аз знам, че огънят в очите ти зелени
забравил е за "онзи черен" ден
В гърдите ми, сърцето спряло, стене -
безкрайният, повтарящ се рефрен

"Оная зима помниш ли, съратнико,
когато всеки ден бе все един и същ.
Мечтаеше за среща със създателя,
сред `своите`, когато беше чужд".

А колко ми се иска да призная,
че някога животът бе в мечти?
Ала за участ зла не те забравих - 
душата ми, все тъй ще ме боли.