Минаване на предела
Когато няма никого отвъд
мъгливото усещане за есен
и нямам оправдание за дъжд,
за сторените в миналото грешки,
полека онемявам от вина,
а сянката ми диша учестено.
Отвъд очите ми е планина,
която мен и другите разделя.
И в тъмното се уча да мълча,
свободната ми воля е черупка.
Сподавените думи си личат
по силата, с която после удрят.
Душата си усещам като път,
погълнат от вековните дървета,
и чувам – с корените пият ръст,
и глътки светлина със върховете.
Ще трябва да намеря светлина,
с която да премина през предела.
Изгубена в бездънна тишина,
изкачвам най-дълбокото в небето.
И себе си усещам – сетиво,
за друго измерение човечност.
Приличам на избухнало дърво,
което пази в сянката си вечност.
© Бистра Малинова All rights reserved.
