Бяха спомени много далечни

и копнежите ми останаха вечни,

вкопчиха се те в моето съзнание,

но не значеха дори и едно обещание.

Оглеждах се във фалшивото огледало,

а то сякаш със илюзии бе полято

и шепнеше ми то с лъжлив глас:

"Погледни в мене и виж щастливото си АЗ!"

Взирах в образа му подъл своите очи

и чаках нещо към мен да заблести,

но, уви, не зърнах и искрица светлина,

а подлецът обсипа ме със доживотна тъмнина.

Имах аз една мечта - да срещна един човек,

на любовта и нежността да бъде архитект,

който дори и капчица доверие да ми подари

и на невинното ми сърце да не изневери.

Фалшивият ти образ цял живот ме измъчва,

ала дори и ангелът за мен малко милост не поръчва.

На кого да вярвам, Огледало, ми кажи -

на дявола или на фалшивите ти погледи?

Реших аз да си остана със вечния мираж

и макар с болка на сърцето си, да вливам кураж,

но вричам се никога в теб и дявола да не вярвам

и чувствата си наяве пред вас да не изкарвам.

Чаках дълго да дойде тя,

мечтата ми да полети към реалността,

но крилете ú бяха много болни,

разболяха ги враговете ми мръсни, долни.

Толкова ли исках, Боже, просто имах една молба

и беше да се осъществи едничката ми мечта,

желаех нещо силно в мен да събуди радостта,

поне за миг жаждата ми да се притъпи с любовта.

Останах с миража си огромен

и пробуди моя тъжен спомен,

който като малко детенце аз очаквах,

да ме прегърне сладко - така и не дочаках.