Мое мило, свидно Детство...
Мое мило, свидно Детство,
как ми беше ти най-близко,
как далечно ставаш често,
сякаш приказка разлиствам.
Ти възкръсваш наранено -
във съня ми как туптиш!
Как самотно само стенеш,
в мен не можеш да заспиш...
И протритите ти чехли
от игри със свободата -
заедно с спомените техни
ставам малко по-богата.
Първи лъч си и последен.
И петната от трева и кал...
Кой без тях не ще е беден?
Кой за друго би ги дал?
Кой ли пак не би се върнал
в къщичката от чаршаф,
сладко баба си прегърнал
и преяждал със ошав...
Но сега, нали е срамно -
ний пораснахме големи...
можем само замечтано
да се сгушваме във тебе...
© Теодора Драгиева All rights reserved.
