Моите чеда
Моите чеда
Когато сам отново оставам вечерта,
когато спомените ми преборват съня,
появяват се пред мен лицата на моите деца,
те не са до мен но са ми в сърцето, в душа.
Седя си заедно с една любима нарича се Тъга,
утешават ме заедно със своята сестра Самота.
С тях заедно редя си моите любими слова,
за живота на хората, за любовта с малко тъга.
И появяват се под перото ми моите "чеда",
излезли са направо от изстрадалата ми душа.
Преминали са и почвуствани от моето сърце,
едно сърце ранимо, сърцето на малко дете.
А вечер късно пак сам вкъщи се прибера,
уморен от работа и хората, всекидневната борба.
Аз вземам своите "рожби" в своята ръка и ги чета
и няма я вече тъга, усмивка появява се на моята уста.
А моите герои сякаш оживяват на хартията,
българските герои загинали за свобода.
Обикновените хора, моите българи са това,
които с трудностите в живота водят борба.
За малката цигуларка която свири вечерта,
изпълнила мелодия и сърцето си с вяра, и без тъга.
За хората незрящи с белия бастун, тяхната съдба,
за усмихнато малко момиче получило подарък за Коледа.
За моята мила майка, баба, моите корени на тази земя,
за моите мили деца които са с мен през деня и през нощта
Пиша и мечтая си вървейки по пътя си да оставя следа,
една диря по която да вървят хората и моите деца.
Да четат "моите рожби", моите слова сега и някога,
а аз ще ги гледам от небето щастлив с усмивка, мечта!
© Валентин Миленов All rights reserved.
