Може би е...
Може би е...
Моето утро е синеоко.
Посребрено и с топла длан.
С поглед
наднича дълбоко
в зелените ми очи.
Толкова е щастливо,
че отдалеч му личи.
Бръчките му
искри пръскат,
греят като звезди.
Усмивката му е птица
и върху устните гнезди.
Моето утро ме чака
в кварталното кафене -
за да прогони мрака
със ясните си рамене.
С мисъл съм сътворила
щастие да ми дари,
шал да е от свила,
в ръцете ми да звъни...
Моето утро вярва,
че съм неповторима.
Види ли ме, се втурва,
радва се, че ме има...
То обхожда със нежност
всяка моя извивка.
Словата му са безбрежност,
гласът му е завивка.
Моето утро е синеоко
и ласкаво като море.
Двамата пием със него
най-чудното кафе.
Диана Загора
© Диана Кънева All rights reserved.
