Мойта църква - моят храм
Градя у мене мълчалива църква
и чудя се отде да я захвана.
Олтар ще е сърцето мое мъртво,
а прозорците й - горе, на тавана,
ще бъдат, знам, очите ми големи -
да побират всяка гледка замечтани.
Бързам... и за да не губя време -
икони ще създам от паметта ми.
Душата ми ще бъде чудна порта -
съдбата моя там ще е свещенник.
Мислите ми ще странен вортекс,
от светените води във мене ценни.
И ще кръщавам в нея спомените стари,
ще чувам дланите си - двете й камбани.
Ще вървя напред, облечен с вяра,
дорде животът ми със восък ме нахрани.
Веднъж получен, той ще тлее с парафина,
ще горят във църквата стотици свещи.
(Времето за грях отдавна мина.)
Ще се заслушам аз в молитвата гореща -
за добър живот и крепко здраве,
за щастие и радостни любови.
Да се надявам, мисля, имам право.
Църквата ми вече е готова...
... Та тъй, създадох храма си прескромно,
че за лампите забравих, а е тъмно.
Из него се разхождам аз (по спомен),
но в този мрак и равното е стръмно.
А нещо святка там, в далечината -
една свещичка пътя ми показва.
Навярно в нея пази се искрата,
дето черното у мене ще прорязва.
И всичко вътре с нея ще запаля!
Да влезе никой няма да допусна.
Иконите със устни ще погаля,
докато споменът за тебе ме напусне...
Тогава вече всичко ще угасне,
надеждата ми ще е само сляпа вяра.
"Обичам те! Над чувствата ми властвай!" -
и чудя се отде да я захвана.
Олтар ще е сърцето мое мъртво,
а прозорците й - горе, на тавана,
ще бъдат, знам, очите ми големи -
да побират всяка гледка замечтани.
Бързам... и за да не губя време -
икони ще създам от паметта ми.
Душата ми ще бъде чудна порта -
съдбата моя там ще е свещенник.
Мислите ми ще странен вортекс,
от светените води във мене ценни.
И ще кръщавам в нея спомените стари,
ще чувам дланите си - двете й камбани.
Ще вървя напред, облечен с вяра,
дорде животът ми със восък ме нахрани.
Веднъж получен, той ще тлее с парафина,
ще горят във църквата стотици свещи.
(Времето за грях отдавна мина.)
Ще се заслушам аз в молитвата гореща -
за добър живот и крепко здраве,
за щастие и радостни любови.
Да се надявам, мисля, имам право.
Църквата ми вече е готова...
... Та тъй, създадох храма си прескромно,
че за лампите забравих, а е тъмно.
Из него се разхождам аз (по спомен),
но в този мрак и равното е стръмно.
А нещо святка там, в далечината -
една свещичка пътя ми показва.
Навярно в нея пази се искрата,
дето черното у мене ще прорязва.
И всичко вътре с нея ще запаля!
Да влезе никой няма да допусна.
Иконите със устни ще погаля,
докато споменът за тебе ме напусне...
Тогава вече всичко ще угасне,
надеждата ми ще е само сляпа вяра.
"Обичам те! Над чувствата ми властвай!" -
ще кажа на колене пред олтара...
© Валери Шуманов All rights reserved.
