вкъщи?
седя на стъпалата пред дома си
оглеждам се
въртя се нервно в кръг
за миг потъвам в телефона
(бездна на забрава)
чопля мъхове от древни камънаци
лист по лист
късам бурени-цветя,
пробили своя път в пукнатините
сред плочките…
изпитвам люта завист.
един ритник - вратата дървена, изгнила
ще падне в облак прах.
ще се разкрият
викове, сподавяни с години
мебели обърнати, разбити
в моя гняв - уж никой не засягащ…
скелети с неясни очертания
(сякаш ги познавам!)
те шептят един през друг във мрака
и от мене искат обяснение
защо ме няма и съм сякаш дух
кървавата мери в огледалото
от детските ми страхове родена,
защо не съм почистила
измила
обрала паяжините от ъглите,
защо в градината все обикалям
и записки за къщата си водя
оглеждам и обмислям как да вляза
без призраците да ме забележат…
аз искам като гордия херакъл
със силата божествена, огромна,
река към къщата си да насоча
(а още по-добре цунами)
да помете следи от пот и сълзи
чудовища, в мазето оковани,
които с мрачните си мисли храня,
леглото - то поглъща ме в съня ми,
вратите към измамни коридори,
стените, що затварят се върху ми,
прозорците със стъкла изкривени
дали са розови или пък черни
тъкат воал на моята заблуда…
само етажерка да остане
снимки и плакати по стената,
сандък с дрънкулки и едно глухарче.
това ми стига сякаш за живота.
© irina All rights reserved.