Молитва
Посвещавам на дъщеря ми и внука ми с много обич!
За кой ли път ти, Боже, ме наказваш?
Защо? - се питах, питам се и днес.
Не виждаш ли, че дните ми са празни,
опръскани с помия и безчест?
Не виждаш ли че не вървя, а лазя,
принудена от гадния живот,
а някои, от Теб богопомазани,
ми сложиха най-тежкия хомот?
Жадувах истина, а пих поквара,
горчеше хлябът, месен със лъжи.
Не ми остана, Боже, много вяра
и малко зрънце вече ми тежи.
Ще мога ли да издържа?Кажи ми.
Така отсъждаш, нека е така.
Аз искам да остане мойто име
в дъха на рози, в капчици роса -
да знаят всички колко ги обичах
и колко техни болки преживях,
докрай останах същото момиче,
макар че все за другите горях.
Душата ми - тя тихо диша още,
изтръгва глухо вик и праща зов
във стихове, които пиша нощем,
за песни, за цветя и за любов.
Но някои така и не разбраха,
че точно аз нуждая се от тях
и всичките надежди разпиляха,
а аз - така и нови не събрах...
Как да се моля, научи ме, Боже,
да скръствам примиренчески ръце,
когато някой без любов не може
и призовава моето сърце?
А някога, когато то замлъкне,
ще знам, че част от мен остава Тук -
ще приюти и друг по път замръкнал,
отекваща молитвено без звук.
И после... нека дойде Светлината
и капките роса да пресуши.
Така ще съм със нея вечно слята,
защото ЗА и ОТ Любов греших.
Р.Ч.,Лондон,2014"
© Росица Чакърова All rights reserved.
