Молитвата на атеиста
Познавам го от петдесет години вече
и толкова години с него остро споря.
Преди във Господ да повярва – Го отрече
и всеки земен грях до днес му бе опора.
Налиташе да пие и да люби смело,
замах подир замах – гребеше от живота.
Живял нелеко във едно далечно село,
той знаеше добре – смъртта си има квота.
Трошеше безпощадно всякакви калъпи
и псуваше, юмруци стиснал, с думи груби,
но нещо в него безвъзвратно се пречупи,
когато за последно и до гроб се влюби.
Но злото е готово всичко да разнищи
и с неговата обич сякаш то зачена.
Смирен, като монах, без расо от кълчища,
видях го сред иконите подвил колене.
Пред Бога, в който не повярва и проклина,
на църквата олющена прегърнал мрака,
за своята любима да изпроси милост –
запали свещ, прекръсти се и се разплака.
© Димитър Никифоров All rights reserved.
