Момчето, което и днес не откри Атлантида
МОМЧЕТО, КОЕТО И ДНЕС НЕ ОТКРИ АТЛАНТИДА
Не се постигнах днес, не смогнах да съм твой – сега съм сам и див –
тъй се търкаля подир залезите трънено валмо,
така се свлича лавината от скалния масив,
не ти написах нито ред писмо –
не пиша,
седя и си дера хастарите на старите костюми –
не пепел – пепелища каменливи лишеи, не бели рози,
по цял ден слушам яростни Вангелиси
и ми се къртят коловозите,
и дерайлират грохналите мои влакове,
баири ми се срутват – чуваш ли? Къде ли си?
Слънцата ми са арестувани – във трюмове на кораби са приковани,
към мен се лутат изперкали холандци, летящи в океаните,
дали ще стигнат някой ден, дали ще падна тихо в лагуните на скута ти –
из мозъка ми зинат бездни – природа, свят и ошашени птици
минават на разкъсани вързуници през моите изгребани зеници,
върху гръдта ми друсат се пустини и марани се тропикясват – пек в трептеж,
и древни Атаками сторват в мене молебени за дъждове,
и Титикаки в мен се изпаряват – мълча и дишам огнени кристали остра сол,
мълча ти гол, затрупан от стени – под образа за теб запалвам свещ,
в панели-ледници вторачвам рибешки очища в лед –
какви очи – не са ли бистри пропасти с бръсничи в тях,
аз бос вървя към теб – защо светът е толкова голям,
защо съм въобще поет, а не, да кажем, някой бояджия,
увиснал на перваза ти без страх,
комуто ти да кажеш остани – и да му сипеш чашка със ракия,
защо не съм до теб, защо съм сам,
и няма Господ – Господ все е там,
където аз едва ли ще отида.
Не се постигнах днес,
без теб потънах –
момчето,
неоткрило
Атлантида.
© Валери Станков All rights reserved.
