Монолог
Излей се от мене, сълза,
в очите покорна и скрита,
по бузите остави ми следа,
от грима озаряващ страните;
покажи се, нека света
да открие, че в мене си скрита,
че със сведена към земята глава
на мълчанието крия следите;
че там буря бушува и ти
нямаш глас да проплачеш за мене,
че няма заключена зад образи стена,
да те пусна, изглежда е време;
плъзни се, сълза, по устните свити,
прехапани в зъби от яд,
сухи, студени с рани открити,
да вкусят от тебе солта;
Да се разтворят от вика, пронизващ сърцето,
от писъка, в гърлото свит,
с въздишка отровна от гърдите присвити
да излеят от мене гнева.
Нека паднеш, по-тежка от грях,
на листа празен пред мене.
Нека думите уплашат се чак
и излязат покорни след тебе;
да ругаят, проклинат и с гневни закани,
да разкъсват окови на страх,
нечути, неказани и все неразбрани,
смирено подредени, а всъщност крещят;
Падни и не казвай, че не мога без тебе,
че на всеки поет му е нужна сълза.
Листа пропити от безброй като тебе,
денем пиша, а вечер горя...
© Никога All rights reserved.
