Моят път
Сякаш лудата болка ме спря
( аз останах, но пътят ми тръгна)
и нашари със грешки света...
После дрипав се шмугна зад хълма...
Досега все със мен бе вървял
и самичък, съвсем се обърка.
Като птица с ранени крила,
някак тъжно в съня ми помръкна.
И такъв,с наранени мечти,
в тихо утро се свлече на прага.
Моят път, знам, без мен не върви
( тази болка го кара да чака).
И стаен, да очаква мига,
в който пак за небе ще мечтая...
Вън отново се ражда зора,
моят път вече мери безкрая...
© Йорданка Господинова All rights reserved.
