Моят самурай
(на съпруггът ми Р.Тодоров)
Със мене не лети, и няма време
очите си да свърне към небето,
ала той дланите ми в своите държи,
задъхва се със мен в сърцето.
И все така, не се научи на мечти.
Да пори с мене хоризонта.
Но в делника до мене, все върви
със грижите за парното и тока.
Ревнив, и горд е, моят самурай...
a острието аз съм във гърдите.
Не се страхува, наясно е, и знае...
зад облак бял, се любят птиците.
И честичко подрязва ми крилете...
да не летя със нежен птичи зов,
а те израстват пак в минутите,
когато му се вричам във любов.
Тогава във съня ми той е птица,
живееща в крилете ми, във мен.
Тогава той със мене се пресича
във лудостта на общия проблем.
А утре, уморена от мечтите си,
душата щом потегли към безкрая.
За мен ще плаче с истински сълзи,
и само той ще бъде с мен, докрая.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
ако бях, щях да го кажа, просто заглавието ме доведе до разказа ти, който разбира се, много ми хареса!
