Мраморът не плаче
Мраморът не плаче
Превръщаш ме във статуя...
във ням и хладен мрамор
от тъга...
Очите пресъхват,
ръцете изстиват
и колко черна е тази тъма
сгъстена от мъката тегнеща в мен,
протягаща суха ръка -
жестока,
безмилостна,
с пръсти безплътни
ръката души всеки лъч светлина,
който през сито от страх се процежда.
Устните просят целувка живот,
мечтите се молят за глътка надежда.
Не ми е останала капка любов...
Душата скала е и много тежи.
Не мога смъртта и горчива да спра...
Не мога и вече не искам дори.
Копнея от болка по теб да умра.
Ще се гмурна без страх в тъмнината,
когато си тръгне и сетният ден,
във който заспиваш със обич за мен...
... за мойте влюбени очи...
... и ще спре да боли...
И щом се събудиш във утрото
с мисъл, различна от тази,
че обичаш ме ти безпределно...
... сърцето ми камък ще бъде,
ще рони сълзи
... за последно...
Превръщаш ме във статуя...
във ням и хладен мрамор
от тъга...
Очите пресъхват,
ръцете изстиват
и колко черна е тази тъма
сгъстена от мъката тегнеща в мен,
протягаща суха ръка -
жестока,
безмилостна,
с пръсти безплътни
ръката души всеки лъч светлина,
който през сито от страх се процежда.
Устните просят целувка живот,
мечтите се молят за глътка надежда.
Не ми е останала капка любов...
Душата скала е и много тежи.
Не мога смъртта и горчива да спра...
Не мога и вече не искам дори.
Копнея от болка по теб да умра.
Ще се гмурна без страх в тъмнината,
когато си тръгне и сетният ден,
във който заспиваш със обич за мен...
... за мойте влюбени очи...
... и ще спре да боли...
И щом се събудиш във утрото
с мисъл, различна от тази,
че обичаш ме ти безпределно...
... сърцето ми камък ще бъде,
ще рони сълзи
... за последно...
© Елена Леонова All rights reserved.
