Мъгла
Мъглата спусна дрипави поли
над старото пристанище и плажа.
От хищните ù пръсти ме боли
и ме пронизва погледът ù влажен.
В очите като плач солен смъди,
но чайките успя да приласкае
до облите си синкави гърди.
Бездомно куче отдалеч я лае.
Часовникът на гарата е спящ -
стрелките, ослепели точно в седем.
В мъглата светлините се топят
и падат по асфалта - сенки бледи.
От покривите рони се тъга
и този град изглежда нереален.
Дали да тръгна, питам се сега,
нанякъде по пътя сив и кален.
Или да се завърна у дома,
на топло, пред уютната камина,
отколкото да скитам сам-сама
в една мъгла, до призрачност противна.
Ще ме посрещнат в къщи смях и глъч.
Ще заискрят очите на децата
и аз ще се превърна в слънчев лъч,
изпепелил очите на мъглата.
© Нели Вангелова All rights reserved.
