Мъгла
струи в походката й тиха.
Дъхът си сенки затаиха,
видели погледа й строг.
От страх под лампите се скриха.
Покрита с плътно наметало,
съшито от прозрачна плът,
на облаци с изминат път,
тя идва като време спряло.
Тъй слаб пред нея е светът.
Гневни небеса я бранят.
С мъдрост беше се родила.
Пред свещената й сила
морета, планини се кланят,
сякаш бе ги упоила.
Докосна се до теб едва
и лика ти отрази,
със любов те поздрави.
Как се случи? Не разбра,
но тя умело те плени...
© Петя Косева All rights reserved.