Мъничко изгубена
Аз може да съм мъничко изгубена
като светулчица останала на светло,
като щурче във песента залутано,
в скалите остри - безконечно ехо.
Аз може да съм мъничко изгубена
и тъмното, и светлото познах,
ръцете ми онези двете - грубите
и грешни са, но месеха и хляб.
И може да не знам къде съм --
в живота си преминах без компас,
в началото не знаех да обичам...
Но се научих и не ме е страх.
И полетях с криле, понякога дарени
с онази тиха, неизплакана тъга.
Донесох на умиращия време,
на неродения – детински смях.
Дори сега, когато съм натясно
и кислородът става само дъх,
ще те прикрия в топлата си пазва,
ще спра да дишам... Мога и без кръв.
Ще се раздам и къс по къс ще светя
във онзи ден на Страшния си съд.
Била съм и останах си Човек,
намерих се под лявата си гръд.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
