Мърда още, шава
Вятърът загръща голите си кълки,
щръкнали снежинки веждите му кълцат.
Дърпа от чибука, трескаво пресмята
колко още рокли ще смени Земята,
докато росата шушне и прокапе,
и човекът снежен изтърко́ли ка́па?
Зимата пристяга ледени навуща,
под око държи го, нищо не изпуща.
А сърцето тръпне, от любов припира.
Само да намигне Слънчо зад баира,
мигом се изстрелва пъргав като котка,
с рунтави мустаци, шапка идиотка,
да засее лято в шала му копринен!
... Черно-бели дните – банда от пингвини,
виното от рози алчно пресушават.
Утаен животът, мърда още, шава...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
