Самотно ми е! – каза във слушалката
гласът на мама. И пося вина.
Душата ми застина и разплакана
аз съвестта пових във пелена.
Прегърнах чувството, новороденото,
и обещах със съботния влак
усмивката ми да подпре небетата,
провиснали от мъката ѝ пак.
Денят изхлипа в нямото очакване,
затрупано от мътни часове.
А през нощта, премазана от влакове,
в съня си мама чух да ме зове.
2009
© Мария Панайотова All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
