“n” атмосфери за Джейн Доу
Тя идва рано. В късното.
Във нея времето
е кръгло като сфера.
Повторена отвътре,
за да е
релефна.
Когато я намират.
Губят се.
Под риторичната ù маска
в бяло измерение.
Коя съм днес?!
А вчера
бях ли същата?!
А татко?!
А есента по-смугла
ли е в гънките на
перфорираните сенки...
Аморфна е
и
толкова е синя.
(от безкрилие)
Небето ù
е ниско долу,
коленичило,
че чак боли
да я скицираш.
Най-много щрих.
До скулата... и спираш.
Защото надали
не е била обичана.
И надали не липсва.
Достатъчно.
(и като истина)
Закотвила клепачите си
в абразиви...
дори не моли.
Асоциативна е.
И топла е,
макар
че малко
е студено -
по дланите си да я търся,
както в себе си.
И дишам вместо
бряг
за пресолените ù стъпки.
Наострила сърцето си
до тихо...
Да може...
Би могло
и тя
да се събуди...
Рисува -
полепнали по пръстите
павета.
Под миглите сглобява улици.
Строи си дом
от етикетите,
грижливо стиснати
в ръцете ни.
И после прави белег.
От ъгъла на празния си поглед
до прозореца.
Оставя го не-зреещ.
Недовършен.
И може би
все някой ще намери
най-правилния пулс,
за да (не) скрие
живота ù,
надвесил се от
майския перваз,
обесен от очите ни.
Не иска номер.
Тя има име.
И атмосфери “n”,
в които да го срича…
© Киара All rights reserved.
