На баща ми...
Тогава детето в мене умря...
И моят вик изпрати те в тъмнината.
Сега, когато всичко опустя,
спомените само чукат на вратата.
Годините ме върнаха назад,
гробът пресен бе покрит с цветя.
И днес се моля за душата ти...
колко тихо, бързо отлетя...
А исках да ни видиш помъдрели,
успели в живота млади хора.
И с мама двама остарели
да се радвате на нашата опора.
Но ти отиде си.
Години те чакаха напред.
Да беше поживял!
И днес, след толкова лета, пак питам:
Господи, не ти ли беше жал?!?
© Ниела Вон All rights reserved.
