На Чакащия мъж
Аз съм Жената,
която престана да чака.
Чаках те някога.
Като момиченце
тихичко си разказвах
приказката за дракона
и единствения,
красивия,
благородния и смел рицар,
който щял бил да дойде
и да ме хване за ръката:
"Здравей! Ето ме! Истински!"
Чаках те
и когато се влюбвах
смело и безразсъдно,
а се оказваше,
че "момчето
още не е пораснало",
да се превърне
в единственият.
Чаках те
и когато побързах
да се омъжа,
сякаш някой с вълшебна пръчка
щеше да направи така, че
да свърши
животът ми
и да остарея за няколко мига.
Чаках те, и когато
зачевах децата си.
Знаех, че така трябва,
тъй го иска животът,
така пише по книгите -
здрави деца се раждат
от млади майки.
Още по-силно те чаках,
когато си тръгваха,
когато умираха,
изневеряваха,
лъгаха...
Стига!
Десетилетия чаках.
И дори не съм искала
да бъдеш поет.
Просто исках
да ме обичаш.
И когато те намерих най-после
по интернет
- дано само да не е
поредната ми заблуда -
разбрах, че ти си ме чакал.
Засега - на другия край на света
някъде,
и ти - с биография.
Осъзнах, също така,
че душата ми
е нещо отделно от моето тяло.
Едва ли
би го разбрал някой,
който не умее да
се отделя от цялото.
Но аз мога.
И идвам при теб.
И съм щастлива.
Без дори да сме
се прегърнали.
Само от мисълта,
че те има.
Публикувано във:
- Нова българска литература - Поезия 2011 - Алманах - с.152
© Павлина Гатева All rights reserved.
