На дъщерите
Нима не можеш да си с мене,
тревогата да снемеш, да откъснеш.
Мълчи изтичащото време
и вместо вкочанените ми пръсти
целуваш моите очи смутено...
Защо не можем да сме вечни,
нима не заслужаваме венци
за тези мисли бързотечни,
за истинските ни души?
Стените да надскочим и... нагоре,
да гледаме орела где лети.
По пътя ни, за спомени отворен,
след него да се възвисим.
Но... просто прах
в часовника на вековете -
не ще се вместим в този свят.
Едва ли само синовете
по пътя на бащите си вървят.
25.04.2010
© Мери Попинз All rights reserved.
