На дъщеря ми
Крачим смело във мъглата
в лепкавия, снежен ден
тя бодра е и нещо ми говори,
а аз съм малко уморен.
В голямата ми мъжка длан
своята ръчичка свила,
да стопли пръстчетата малки
тя търси моята закрила.
Уж студено е и вятърът ни щипе,
а отляво нещо ме гори.
То по-силно е от всяка зима
и ще разтопи леда дори.
За нея мога всичко да направя,
готов съм всичко да ѝ дам.
Ще я водя смело през мъглата,
пред вятъра ще се изправя сам.
Ще я пазя да не се подхлъзне,
ще ѝ бъда пътеводна светлина,
ще внимавам да не се изгуби,
ще прокудя всякоя злина.
А когато нощ настъпи
и мраз обгърне цялата земя
и някой трябва да я стопли,
ще се запаля като факла и ще изгоря.
Мъглата бавно се отдръпна,
вятърът внезапно спря,
а ние продължаваме да крачим.
Аз съм нейния баща,
а тя
е мойта
дъщеря!
© Живко Димитров All rights reserved.
