Лудите, лудите! Тях да ги има, дето морето заквасват... Н.К.

Луда съм, Господи! Страшно съм луда!... Н.К.

На една луда

Толкоз луда ли си?

Или туй, на листа ти е само поезия –

за младост неизживяна, изгубена,

спомен лих...

Или сън е? Или е амнезия

от любов недолюбена –

луда страст пропиляна

и превърната в стих?...

Толкоз дива ли си?

И къде си вееш парцалите –

по баирите, нощем с вълците, или на балкона

с простряно пране?

Или в мислите само върлуваш със халите

и се рееш с орлите –  над асфалта, котлона,

чиниите, над сивите делници –

щом останеш за миг насаме...

Толкоз грешна ли си,

че място не стопляш ни денем, ни нощем

и през тълпи се провираш

на босо по стъкла и отломки от измислен чертог;

и се взираш и търсиш несбъдното щастие още –  

топла длан... лудо вино... любов...

Бродиш и покой не намираш –

нито в себе си, нито в Бог!

Тъй наивна ли си,

че да искаш непостижимото?

Любов кой дава ей-тъй, на вересия?  

В тоз меркантилен свят всички гледат само да вземат

и ако могат – без дадат...

Малко са... малко са лудите – с орисия да дават орисани,

дето яхват звездите без стреме

и препускат по млечния път...

Лудите... Лудите! Знам, че от тях си!

И нямаш умора! И не искаш да спреш!

Давай!

В този пълен с усмирителни ризи свят –

времето тяхно е!

ТЕ са –

дето дърпат живота напред!