На хиляда въздишки от днес
Тази уличка гърбава,
моята, моята...
Със разплакани стъклени
погледи. Спомени...
Като чужди нозете ми бродят
бавно, бавничко...
Куп усмивки във рамки по портите
във шпалир от познати лица...
Поздравявам по навик. И се кръстя наум.
Светла памет
с пеперудите черни навява
дълго ехо от стъпки и думи...
Нещо в мен се прекършва,
щом достигам до ъгъла,
а зад него е сгушена тя...
Посивяла е. И ми маха с бръшляна си.
Детски смях от балкона извира.
Няма място за мен – непознатата
в този дом. Сякаш нещо ме спира
и в гърдите ми топка търкаля...
Отминавам... Преглъщам задавено.
И назад, като част от шпалира се движа.
В мен детето подсмърча разплакано
търси края на своята приказка...
В тази уличка, имаше някога.
На хиляда въздишки от днес,
преди хиляди зими и пролети,
преди хиляди сякаш лета..
Всичко толкова светло и мое
се стопи като сняг... До сълза.
© Дочка Василева All rights reserved.
