На хиляда въздишки от днес
Тази уличка гърбава,
моята, моята...
Със разплакани стъклени
погледи. Спомени...
Като чужди нозете ми бродят
бавно, бавничко...
Куп усмивки във рамки по портите
във шпалир от познати лица...
Поздравявам по навик. И се кръстя наум.
Светла памет
с пеперудите черни навява
дълго ехо от стъпки и думи...
Нещо в мен се прекършва,
щом достигам до ъгъла,
а зад него е сгушена тя...
Посивяла е. И ми маха с бръшляна си.
Детски смях от балкона извира.
Няма място за мен – непознатата
в този дом. Сякаш нещо ме спира
и в гърдите ми топка търкаля...
Отминавам... Преглъщам задавено.
И назад, като част от шпалира се движа.
В мен детето подсмърча разплакано
търси края на своята приказка...
В тази уличка, имаше някога.
На хиляда въздишки от днес,
преди хиляди зими и пролети,
преди хиляди сякаш лета..
Всичко толкова светло и мое
се стопи като сняг... До сълза.
© Дочка Василева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Сега го откривам и сякаш чета за моята уличка. И улиците, и хората остават същите само в нашите спомени. Пазим ги и ги браним в нас, никой не може да ни ги отнеме, докато сме живи. Болезнен стих. Поздрави, Доче.
-
Благодаря ви. момичета и момчета.Бъдете здрави!
-
С Младен Мисана.
Благословена вечер, Довереница! -
Все по пътеката на спомени вървим...
А в душите, преглъщаме стъпките!
Трогателно, Довереница!
-Поздравления! -
В спомените има винаги нещо сладко, но и мъчително. Те са нашият оазис останал на хоризонта зад гърба ни. В него намираме утеха от бушуващото бъдеще. Много образен стих, особено финалът му. Поздравление, Дочка!
-
Красиво.
-
Прегръщам те!
-
"На хиляда въздишки от днес,"
всичко е толкова светло и чисто,
свиден спомен - сълза.
Поздрави! Успех! -
Тъжно, носталгично, а толкова топло и човешко! Поздрави, Доче!
-
Хареса ми, навя ми спомени. Аз също съм отрасла на една малка уличка, чиста и на нея тогава имаше две коли. Сега е синя зона и съвсем не прилича на тогавашната, всичко така се е променило, че дори ги няма тогавашните малки магазинчета. А беше огласяна от целодневен детски смях, колелета, кънки.
Няма как да се върне!
Успешна седмица, Доче! -
"Тази уличка със разплакани стъклени погледи" остана в мен, така живо си я нарисувала, а тази метафора в началото ме грабна, Доче! Много тъжен край, но толкова истински, че всеки може да се разпознае в него. Прегръщам те и нека е успешна и вдъхновяваща седмицата ти, мила!💖
-
Колко добре е казано - На хиляда въздишки от днес...
Тъжно, изпълнено със спомени...
Хубав стих, Доче! -
На някаква уличка малка
Предо триста лета
Имаше смях и гълчава
И прашасали буйни деца.
Днес оттам преминаеат
Натежали уморени крака
Кретат оловни едва едва,
С превити о'двете гърбове, рамена,
Само блясъкът в очите
Издава и спомня ония деца.
Живот, Доче, толкова динамичен и превратен, сякаш сън е бил.
Поздравления! -
И е тъжно и вярно и познато...на всеки! Но спомените са твоето богатство, видно е, че си живял, макар и вече лист обрулен!...Стих, написан толкова образно, а ритъмът му пулсира в сърцето ми! Прекрасно е, Доче!
-
Така се чувствам и аз, когато минавам покрай моя квартал, в който израснах - нозете ми се смаляват, смаляват... но там никой вече не ме чака, а и едва ли би ме разпознал...
-
Тъжно
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Особено финала! За много години!