Аз отивам на върха Каймакчалан,

и знам, че няма да се върна.

На канарата, всред простора леден,

ще дочакам своят миг последен.

Ей ме веч в окопа тъмен,

само аз и небосклонът лунен.

Само болка, страх и студ,

дали всичко свършва тук?

Кървавата песен на смъртта

и мене няма да пожали,

нявга имах аз другари вярни,

но ей ги те - на скалите кости си постлали.

Но съдбата мен запази за последен

и заръча душата моя клета,

да се скита в тоя пущинак проклети

и да спомня за сражението навеки.

Задуха вятър и снегът постели,

поглеждам към телата в кръв облени.

Час дойде, хващам бомба и пушката в ръка

и отивам на танц последен със смъртта!