На майка – моята мащеха
Ти знаеше, че думи в стихове редя
и неведнъж там плаках аз за мама –
ни в ред, ни в думичка се разпозна –
Прости ми! – всеки плаче за което няма.
А теб, те имам тука, на Земята, мамо,
има те в дома на детство ми тъжно.
В двора на сираци, ти пристъпи сàмо –
зася го с теменуги и стана някак южно.
С мириса на рохка, пръхкава земя,
в мен спомени нахлуват бавно, живо –
Виждам те – с мотика, шило във ръка –
теб, градската, и малко нисичка жена.
Знаеш ли? Аз още пазя първата жилетка,
изплетена от твоите ръце.
Помня, бях толкова проклета,
че дълго не отворих за тебе сърце.
Но помня – как ти разперваше ръце,
за да гушнеш с радост моето дете.
И чувствам как обичаш силно, от сърце
тъй порасналото ми, и вече мъж, момче.
Време! Време ми е да се Поклоня
пред Живота ти, а не за твойте грижи.
Изживя го – някак за едни деца,
макар не твои, благодарни докато сме живи!
Ренетка /както ме само ти ме наричаш/
© Ренета Първанова All rights reserved.
