Хвани ме за ръка и ела с мене във парка,
до мястото, което наричам свое,
където старият панелен блок закрива залеза
и шосето шуми отстрани
да ти покажа как се гонят облаци
с детско въображение.

Мъхени облаци, като на малко пиле перушината,
като сладолед, като захарен памук,
които малко от забързаните хора спират да погледат,
а облаците хубавеят тихо,
прекрасни като теб, когато първо те видях,
смутено поглед свела.

Хубава, далечна, за жалост - напълно непозната
така и не дойде с мен във парка,
а може би и аз така и не посмях да ти подам ръка
и остана само прекрасна идея.
И облаците не обръщат внимание
на глупавите малки хора...

Животът е като топъл шоколад, но от машина,
и естествено, бъркалка няма,
реших в сумрака по пътя между сивите блокове,
първо изпиваш горчивата пяна.
Всъщност всеки е нечий таен шоколад
нечий малък рай или пък ад.