Изпратих те.
На есента със листопада.
Изплаках те.
Със сълзите на дъжда.
Помахах ти за сбогом.
С крилата на отлитащи ята.
Загубих те.
В прегръдките си взе ме вятърът.
Сърцето си да съживя поисках.
Земята с обич се разтвори цяла.
Сега отново чувствам.
В прегръдката си стопля ме студът.
© Мариета Вълчева All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
