На осемнадесет години
си мислех, че това е той
и трепетът в очите сини
разгаряше мечти безброй.
На осемнадесет години
с усмивка гледах на света,
далечни бяха тези рими
и непокорна бе кръвта.
На осемнадесет години
си мислех, че светът е мой,
че хората са несломими
дори от яростен порой.
И на четирийсет години
отново вярвам в този свят,
в сърцата ни непобедими
и във житейския палат.
© Наташа Басарова All rights reserved.
Продължавай да вярваш и да редиш такива прекрасни и оптимистични стихове 
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
