На приятелката ми Пенка
Защо сме с теб така устроени?
Кървим от вътрешни полемики.
И в дребните неща се ровим,
незабелязвайки големите.
От гордостта си сме отровени!
И устните остават неми,
когато трябва да говорят.
Когато вените ни нежни
ще пръснат премълчани пориви...
А после скрито съжаляваме.
Напразно се самобичуваме,
безжалостни и непрощаващи…
Отваряме гробове с чувства,
очаквайки да оживяват…
И гоним влакове изпуснати...
С Всевишния сме в надпревара,
творци на себе си изкусни.
Но други ли сме?... Не, едва ли.
Албена Димитрова
1982 г.
София.
© Албена Димитрова All rights reserved.
