На поетите им вярват само луди
Луната е облякла пак въздишка,
звездите са принцеси в карнавал.
Небето сиво, като остаряла мишка,
се оглежда в локви от печал.
Любовта в забравена подкова,
ръждясва в плен от прашен път.
Не минават покрай нея хора,
топли я кошута в свойта гръд.
И няма нищо. Само улични фенери,
на концесия светулки в тях искрят,
а някакви си там, поети полудели,
насилват любовта за сетен път.
Дрогират я с красиви думи в рима
с морфин рисуват нейните сълзи.
Блести пред всички, Тя неотразима,
пак в декори от метафори добри.
И отново я прегръщат пеперуди
от огъня и причудлив заплакали...
На поетите им вярват само луди,
в хищни пламъци душа опазили...
А вън е тихо. Много тихо...
Снегът проскърцва някъде далеч.
И един поет отново пише стихо
за любовта след страшна сеч...
© Анахид Демирова All rights reserved.
