На прага
Завий ме с одеяло.
Твърдят, че сомнамбулите
не трябва да се пипат.
Разхождам се в съня ти вяло,
а ти не смееш да попиташ
къде съм тръгнала така –
нечакана и нежелана.
Разливам се като река –
стихийна и необуздана.
Помитам стръмни брегове,
руша прегради, котви прежни.
Не чуваш ли как "дивото зове"
в гласа ми, натежал от нежност?
Не слушай тръбния ми зов,
миражите ми не поглеждай –
сирена съм, а не любов,
влека към дъно неизбежно.
Иди при друга – по-добра,
по-земна и по-малко сложна.
Сърцето ми не е игра –
лъжата там е невъзможна.
Не ме допускай в следващия сън,
изтрий ме от ума си чисто.
Дори да плача – дръж ме вън,
на прага между "трябва ми" и "искам".
4.03.2018 5.30
© Мария Димитрова All rights reserved.
